Сватбата

Може ли бракът да бъде само една изгодна сделка, разумно и прагматично решение? Можем ли да затворим очи и да заобиколим съдбата?

Той има нужда от съпруга с българско гражданство, а тя – от пари. Звучи разумно, логично, подходящо.

И Екатерина, и Борис считат, че са достатъчно обръгнали в живота, за да могат да останат безразлични и неемоционални във всяка една житейска ситуация.

И двамата обаче не са подготвени за пръста на съдбата, който се намесва, и за дългата ръка на миналото, която се промъква между тях. И няма да ги остави на мира, докато тайните не бъдат разкрити, а проклятията – развалени?

ПРОЛОГ

Тъмночервеният абажур хвърляше страстно-романтични отблясъци по ръба на чашата. Този път бяха избрали червено пенливо вино с рязък привкус. Ароматът омайваше с екзотична сладост. Екатерина се вгледа в малките мехурчета, които се вълнуваха зад тежкия кристал.

Винаги се беше впечатлявала от безупречността на вилата. Никога нямаше прашинка, всичко бе идеално подредено и дори когато я посещаваха в най-студените зимни дни, беше затоплена и уютна. Константин ѝ бе обяснявал подробности за смарт технологиите на отоплителната система, но тя така и не ги бе запомнила. Не беше и важно. Важното беше, че тук намираха така търсеното уединение, мястото, където можеха да бъдат само двамата.

Мъжът на сърцето ѝ поднесе своята чаша за наздраве и ѝ отправи изпълнен с обещания поглед над искрящия ръб.

Светлата му коса беше, както винаги, пригладена назад, а от елегантния костюм се носеше упойващ аромат на скъп парфюм. Екатерина с усмивка се наслади на красивия звън на чашите. Осем години. Страстта им бе започнала толкова диво и неукротимо, че дори фактът, че беше женен, не можеше да я възпре. А и знаеше, че той стои с жена си само заради детето. И не я бе излъгал. През тези осем години му беше отдала вярата си, търпението си, любовта си. Беше го изчакала дори да се разведе.

Една ръка нетърпеливо се плъзна по бедрото ѝ. Погали наелектризираната материя на чорапогащника и се прокрадна нагоре към късия ръб на полата. Екатерина изпита неволно раздразнение. Току-що бяха дошли, нужно ли беше чак толкова да бързат?

– Трябва да купя на Мартин нови маратонки – изтърси тя, без сама да знае откъде точно тази мисъл беше дошла в ума ѝ. – Иска само някакви скъпи, с другите не можел да тренира.

– Да му купи бившият ти мъж, нали му е баща – разсеяно отговори Константин, като вниманието му остана приковано към плавното усилие да се справи с полата ѝ.

– Да му купи, ама няма да му купи – Екатерина отметна назад светлокестенявите си коси. – Нали се говореше нещо за някакви бонуси, знаеш ли дали ги очакваме скоро?

Беше ред на Константин за малко да възпре устрема си и да ѝ отправи полураздразнен поглед.

– По принцип да, само че с тия смени в собствеността на холдинга... не смея да ти обещая.

– Нали ти си директорът все пак? – настоя тя.