Вяра

Да се влюбиш тогава, когато вече си видял много от живота, може да е страшно. Дори опасно. Но любовта не признава разума и житейския опит. Делян е на ръба на физическото и психическото оцеляване, живее ден за ден, изгубил вяра в бъдещето и в доброто. А Вяра е живяла достатъчно, за да знае, че доверието е въпрос на здраво стиснати юзди. Една лунна нощ на морския бряг обаче променя всичко. Ще успее ли той да се измъкне от блатото? А тя ще може ли да свали бронята, градена дълги години? Съдбата обича смелите. Но само тогава, когато имат смелостта да вземат живота си в собствените си ръце.

ПЪРВА ГЛАВА

Имаш нужда от вяра.

Думите на Митко изкънтяха така ясно в главата му в тъмнината на нощта, че накараха клепачите му да отскочат нагоре. Делян се надигна в леглото, леко объркан от непознатата обстановка.

А после се отпусна обратно с тежка въздишка. Да, беше в семейната каравана. През отвореното прозорче долитаха нощната песен на щурците, глухия шепот на морето и самотен вой на чакал в далечината. Усети как по челото му се стича лепкава пот. Макар и в средата на нощта, продължаваше да е ужасно горещо.

Всичко беше наред. Дишаше, мърдаше, съществуваше. А малкият му брат не беше до главата му. Не беше сигурен какво точно го е събудило – дали нещо е сънувал или внезапният пронизителен стон на чакала беше проникнал в съзнанието му.

Всъщност дори не предполагаше, че е запомнил точно тези думи на Митко. Засякоха се за кратко. Брат му с жена си и детето тъкмо тръгваха и му оставяха караваната, за да прекара той следващите няколко седмици в нея. Делян беше изморен, направо изтощен, кракът го болеше ужасно и през последните километри дори си мислеше, че няма да издържи. Не бе сигурен как в крайна сметка успя да се добере до морския бряг. Митко редеше дълги обяснения, а Делян искаше само да се строполи върху някоя пейка, шезлонг, хамак – все тая какво – и да изпие едно обезболяващо. Знаеше обаче, че брат му го наблюдава внимателно и затова положи максимални усилия да не издава слабостта си. Добре че малкият започваше да нервничи под напичащото слънце и пред събраните куфари.

– Митко, аз ще заведа Лъчи в колата и ще те изчакаме там – обади се меко Славена, жена му, и вдигна двегодишното момченце на ръце. – Ти само донеси багажа. Деляне, на теб приятно изкарване и моля те, звънни непременно, ако имаш нужда от нещо! Говорила съм и с чичо Пейо, той знае за ситуацията и е обещал да реагира веднага при нужда.

Делян само кимна и ѝ отправи фалшива усмивка. Чичо Пейо беше възрастният пазач на къмпинга, когото помнеше още от дете, когато родителите им ги водеха тук. Нямаше нужда Славена да ходатайства за него, но не му се влизаше в пререкания с жената на брат му в момента. По-скоро ѝ беше благодарен, на нея или на малкия си племенник, че пришпорваха Митко към колата.

– За пералнята има ред, нали знаеш? – продължи Димитър, кимвайки към жена си в знак, че я е чул.

– Знам, брат ми, не съм си ударил главата, а крака – уморено се подпря на дървената маса зад себе си Делян. Коляното му вече пулсираше от болка. Имаше чувството, че цялото му тяло се клати.

– И какво ли още не – вметна Димитър. – Пак добре, че остана жив след такава катастрофа!

– Не съм убеден, че е добре – промърмори Делян.

«Вяра» е една изстрадана история. Не, не в смисъл, че всичко в нея ми се е случило лично — макар и да има и такива неща — а в смисъл, че любовта върви ръка за ръка със страданието.

Може би именно това я прави толкова красива. И някак, с годините ни става все по-трудно да се доверим на чистата романтика, на чувствата, които идват от сърцето, но създават толкова пречки в подредения ни свят.

Героите във «Вяра» имат своите романтични моменти, но тяхната любов минава през едни по-сериозни житейски премеждия. Което сигурно я прави по-силна и по-издържлива. Но може би не толкова розова, колкото понякога ни се иска да вярваме, че е любовта.

Да, може би усещането е различно. Да, може би изискванията стават по-високи. Да, може би ценностите малко се променят. Но любовта остава. И може да те спаси дори когато затънеш в брутално ежедневие.

Така ли е?