Предсказанието

„Ти си нашето момче! Ти ще я върнеш към живота, ще ѝ покажеш какво значи любовта, докато отглеждате децата си!“

Игнат не вярва в предсказания, още по-малко когато са отправени от съмнителни врачки. Наближаващ четиридесетте, с престижна професия и красива приятелка, той харесва живота си такъв, какъвто е.

Всичко обаче се променя, когато по тесния планински път джипът му връхлита върху малка кола. Макар и да няма ранени, последиците от неочаквания сблъсък ще се окажат много по-сериозни, отколкото някой е предполагал...

ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!

Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.

– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...

– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.

– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае?

– Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.

По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.

– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.

– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.

Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше да прави, ако Берхан замине.

– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!