Старата къща

Младата учителка Албена се връща в опустелия си роден дом, за да прекара последна ваканция преди да вземе тежкото решение да го продаде. Още със стъпването там оживяват не само спомените за загиналите ѝ родители, но и за Тодор – момчето, в което е била влюбена и който я е предал жестоко, принуждавайки я да напусне града преди десет години.

Една случайно намерена снимка изправя Албена пред разплитането на столетна тайна. А Тодор е единственият, който може да ѝ помогне да открие истината. Ще могат ли раните от миналото да заздравеят и ще успеят ли двамата да обединят усилията си срещу неочакваните си врагове?

ПРОЛОГ

Усещаше как въздухът не ѝ достига. Сърцето ѝ сякаш щеше да изхвръкне от гърдите, а дробовете ѝ вече не успяваха да поемат необходимото количество въздух. Краката ѝ натежаваха и ѝ ставаше все по-трудно да върти педалите, а сухите треви я биеха в краката. Колелото подскачаше по тясната неравна пътечка. В падналия сумрак все по-трудно различаваше очертанията и неравностите по нея.

Сграбчи още по-здраво кормилото, за да не излети от пътя и за момент се остави на инерцията и се заслуша в шумовете наоколо. Беше ли зад нея човекът? Чуваше плискането на бързеите по реката, нощните птици, жабите. И шумолене. Листата на дърветата край реката. Или не само? Нещо изтропа зад нея. Сърцето ѝ се преобърна и заблъска още по-бясно. Краката ѝ сами бясно завъртяха педалите.

Не можеше повече да чака и да се ослушва. Трябваше по-бързо да се махне от тъмните пътечки край реката. Прокашляне ли бе това? Не посмя да се обърне. Впи пръсти в кормилото и се взря пред себе си. Лампите на моста вече се виждаха. Веднъж да стигнеше до къщата на Тодор...

ПЪРВА ГЛАВА

Три седмици по-рано

Старата къща миришеше на спомени. Още като отвори вратата, сякаш със застоялия въздух срещу нея се втурна и цялото ѝ детство.

Албена плавно пристъпи и пусна сака до краката си. Цареше пълна тишина, почти сюрреалистична. А в главата ѝ отекваше скърцането на вратата към хола, тропането на чинии от кухнята, стъпките на братята ѝ, които се гонеха нагоре-надолу по стълбите. Съвсем ясно чу гласа на майка си, която ги подканяше да отидат на вечеря и дори стомахът ѝ изкъркори при мисълта за вкусотиите, които тя им предлагаше.

Албена пое дълбоко въздух и разтърси гъстата си тъмна коса в опит да се отърси от виденията. Най-напред прекоси хола и се упъти към балконската врата, за да пусне свеж въздух между натежалите стени. Сбърчи нос пред прахта отвън, но тъмните ѝ очи обходиха улицата замечтано. Ех, колко години не си беше идвала в родния град!

– Я, Ленито си е дошла! – чу изведнъж писклив глас и се обърна с усмивка към съседния двор. Никой не я беше наричал така от години.

Леля Здравка остави легена с прането, който носеше. По-точно, с двете сгънати дрешки. Очите на съседката блестяха със зле прикрито любопитство и тя прибра боядисаната в ярко червено коса зад ушите си, сякаш някой косъм можеше да попречи да види важен детайл от случващото се пред нея.

– Съвсем се изгубихте, как сте, какво става с вас? – жената пристъпи към оградата, разделяща двата двора, за да я чува по-добре.